Софи, незнам дали така е по-добре или не, но то се случи! Ти се случи! Дали не оцени какво имаш в ръцете си, или напротив, прецени, че то не е за теб, но ти реши да го направиш – реши да затръшнеш вратата! Да, разбира се, това е твое исконно право и аз не го оспорвам. Незнам също, дали е за добро или не е, но ти за пореден път ме прати в сериозен размисъл – нима, за да съм щастлив, аз не трябва да бъда себе си, защоко когато съм бил, нищо хубаво не ми се е случвало, или все не попадам на правилния човек? Дали ракетата е крива, или космоса й пречи? Заболя ме главата да мисля, да анализирам, да търся и така и не мога да открия, какво стана. Да, ти казваше, че си такава, но в играта бяхме двама – не може да не е зависело и от мен! Вероятно никога няма да открия верния отговор, няма и да намеря някой, който да може да ми помогне, и вероятно още много пъти ще си блъскам главата в стената и ще се питам „Какво стана?“ От тук нататък нямам никакъв избор и ще продължа напред, не за друг, а за себе си! И няма да се променя, поне докато не открия достатъчно основание да го направя! Знам едно – ще ми липсваш, и то много! Ти вече ми липсваш! Със уникалното си присътвие, дори и с отсъстеито си, ти за толкова кратко ме накара да се чувствам така, както никога не съм се чувствал! И въпреки, че краят беше предизвестен и го исках, аз все още не мога да повярвам, че той дойде!